Вчера бяхме на заведение. Направено е така, че децата да си играят, без цялото да е детски център, макар че там има и такъв. Както и да е. Беше пълно с деца. Бебета, които си гукаха в количките, 2, 3 – годишни и по-големи, които огласяваха всичко с гласчетата си. Децата тичаха и си играеха; момченца и момиченца, които сякаш бяха излезли от бебешко модно ревю. Облечени с разкошни дрехи – последен писък на бебешката мода. А като се има предвид, че много дрешки копират тези на големите – значи последен писък на световната мода. Всички родители следяха гордо действията на хлапетата си, коментираха си кой знае какво, отпиваха от чашите пред тях, дръпваха цигара и бяха спокойни. Децата им имаха всичко... от което имаха или нямаха нужда.

По едно време се появи една жена с детенце - момченце,  на около 3 години. Вероятно баба му. Идваха тук всяка вечер. Никога не сядаха и не поръчваха нещо. Със сигурност жената не беше облечена  модерно, макар че беше метнала шал на врата си, който по- вероятно беше за топлина, отколкото за красота. Не излъчваше спокойствието на другите родители. Едва ли имаха и малка част от материалните възможности на другите. Идваха тук, за да си играе момченцето, а не да показват нови придобивки! Където и да отидеше детето, тя го следваше. Беше като някоя орлица /банално сравнение/. Ръцете й бяха свободни – за детето: ако се спъне или направи някое движение... да го хване. Тя имаше само детето!

Момченцето беше облечено ... „обикновено” – с анцуг, якенце. Единственото, което то правеше бе да си играе; обикаляше, смееше се... Както и тази вечер. Имаше малка топка и нищо друго не го интересуваше. Дори и големия балон, който му подадоха. Не искаше или не знаеше, че иска!? Другите деца искаха сокче или тортичка, или... То само си играеше. Не искаше нищо! И на този „фон” се чу детски плач. По-точно вряскане от едно момиченце, което не харесваше картофките на масата. Искаше нещо друго. Плачеше от инат и каприз. Дали някога ще осъзнае какво е имало? Ще си зададе ли въпроса  защо децата вече не са просто... деца...

Не зная. Може би греша. Но това момченце имаше ... детството си! Останалите – всичко останало...

 

Много силно и Истинско!!!

поздравления за топлия по човешки постинг, Фракла. И усмивки :-)

Страхотен пост, поздравявам те!

Контрастът в живота – "...Тя имаше само детето!... То само си играеше...", от една страна, а от друга, "...момиченце, което не харесваше картофките на масата..."

Нашите родители ни учеха да споделяме всичко, например когато ядяхме вафла, първо давахме на приятелите си да отхапят... Когато започнах средното си образование, виждах, че градските деца нямат този навик, което първоначално много ме учудваше, сетне свикнах; в университета пък рядко някой казваше "аз черпя", например кафета, колко му е – лев-два...

fracla, както казва amenda, разказът е топъл и човешки... трябва да има повече такива, за да се трогнат сърцата ни, да не мислим само за себе си, да не ламтим за още и още, да не губим човешкото в себе си... поздравления

Тъжен е разказът ти, но краят му ми дава някаква утеха: "Но това момченце имаше ... детството си! Останалите – всичко останало..."

Не бях го чела, разплака ме... мен, една от орлиците...

приятели, че се спряхте и прочетохте! поздрави! :)

и да породи такива мисли, трябва да имаш душата на "орлицата".
Поздравявам те, мила!

Развълнува ме до дъното на бездънната ми душа...
Наистина имаш одухотворен вътрешен поглед,
за да видиш всекидневието от различен ъгъл и
да го споделиш по толкова съвършен начин...
Мисля, че ти също имаш детството си и орлицата
над теб - и в теб - затова ги разпознаваш и днес.
Пролетно и слънчево да ти бъде - всеки Божи ден! :):):)